Вход потребители

Свободата като "Кецове"

warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/content/40/3649040/html/karadere/modules/modules/cck/theme/content-field.tpl.php on line 35.

 Карадере вече си има официален филм: „Кецове” (2010). Бях чул за него още в една късна лятна нощ на Горица, където Мария Лалева ми разказа въодушевено, как филмът за малко не спечелил голямата награда на фестивала в Москва, как Жeралдин Чаплин излязла на награждаването по кецове, как Националният филмов център първо дал пари, после си ги взел, или обратното, но въпреки всичко филмът се осъществил. Мария е един от двигателите на кампанията за спасяване на Карадере от застрояване, и се вълнуваше най-вече от уверението за подкрепа, което получила от съ-режисьора и изпълнител на ключова роля Валери Йорданов.  

Този факт заслужава възхищение, тъй като филмът действително си струва. И то далеч не само защото представя красотите край Карадере по начин, който спира дъха. Те, красотите, спират дъха така или иначе. Но аз открих в този филм много повече от панорама на един любим и почти по чудо непокътнат кът на Черноморието.

Открих свобода. Тази, за която всеки, надявам се, мечтае и търси когато е млад, и с чиято загуба сякаш твърде лесно се примиряваме. Свободата да не приемаш мръсотията, посредствеността, силата на парите и бухалките, да бъдеш такъв, какъвто желаеш да бъдеш, и там, където ти е мястото. Свободата да се възхищаваш, да се влюбваш, да твориш, да виждаш хубавото и да го отбраняваш срещу попълзновенията на инвеститори, ченгета, престъпници и политици, които са се обединили за са ти го отнемат. Свободата, чиято територия е там, където морето и брегът се срещат и принадлежи на всички български граждани – поне според текста на Конституцията. И свободата да поканиш човек - Ина Николова - без актьорски опит и образование да изиграе главната роля, и тя да го направи по най блестящ начин.

Плъзнал поглед по красивите природни форми на пеизажа и актрисите, натъкнах се на една препаска от лекота, съшита донякъде от приятната музика, донякъде от ненатрапчивото чувство за хумор, и донякъде от режисурата и актьорската игра, която прави филма приятен за гледане. Но тази препаска пада съвсем естествено, за да разкрие безсрамно и настойчиво някои от най-болезнените проблеми на съвременността, в България, а и другаде по света.

Тук са недоверието, отчуждението, враждебният индивидуализъм, натрапени като стандарт на обществено поведение. Тук са девалвацията на ценностите и духовната пустота на ежедневието. Тук е диктатът на финансово-пазарните интереси над общностните потребности на хората. Тук са беззаконието и бездържавието, облечени в полицейски униформи и въоръжени с карти на службите за сигурност и тежки пистолети. Тук насилието, конфронтацията и боят са естествени форми на общуване, придружени от вулгарност и облаци тютюнев дим.

Харесвам бунтарството и съпротивата срещу конюктурата, сигурно това е и най-силната причина да ми допаднат тези „Кецове”. Филмът не е утопия, напротив, болезнено точно представя действителността, в която мутри с бухалки свалят националния флаг на земята и се разпореждат с конституционно-гарантираната държавна собственост от името на безскрупулни алчни инвеститори. В тази реалност униформените полицаи, призвани да отстояват липсващата държавност, са точно толкова безпомощни, колкото и гражданите, които търсят опора в нея за да съхранят свободата и достойнството си.

Но авторите на „Кецове” не са попаднали в клопката на самоцелния песимизъм маниерното спекулиране с бенадеждността и липсата на перспектива за промяна. Напротив, енергията на филма се генерира от нескончаемото, почти митологично противопоставяне срещу злото, във всичките му разновидности. В него любовта побеждава раздялата, приятелството побеждава примирението, жената побеждава мъжа-насилник, толерантността побеждава расизма. Динамиката на тези победи подготвя зрителя да приеме трагичния край като единствена логична и триумфална развръзка. И в този момент авторите прибягват до ефекта на изненадващия завършек, познат примерно от класическата антиутопия „Бразилия”  (1985), и погрешно приписван на комерсиалност. Всъщност тъкмо този хиперболизиран хепи-енд извежда посланието на „Кецове” от тясно-българския контекст, на едно  универсално човешко ниво. С него си обяснявам и международния триумф на филма. Приятно гледане.