Вход потребители

САМОТИНО - новела за едно изгубено крайморско село

      Фууу – ЧШшш!

      Усещах разбиването на вълни и в съня си.

       Фууу – ЧШшш!

      Слънцето – изгряло, палатката ми – на сянка. Сутрин, обед, вечер - не знаех какво е кога вече, когато някой ме събуди. Сутрин беше.

       Фууу – ЧШшш!

       Подадох глава навън от палатката, на бриза. Бай Иван бе клекнал :

-          Ще ходим ли някъде ? – беше с раница на гърба си. Трябваха ми няколко мига, за да си спомня за вчерашния разговор...

-          Да! Аз ще тръгвам. И вие със Стела ли ще идвате ?

-          Тримата заедно. Ние сме готови, ще те чакаме долу на плажа.

-          Добре. След малко идвам.  – закусих, слязох до морето, поплувах и тръгнахме боси по пясъка на Карадере.

-          Аз си мислех, че ще съм сам, не предполагах, че и вие ще се навиете на този трип. Особено ти, Стела. Ще повървим бая в гората, сигурна ли си ? – мислех си за колата й и за това, че все пак е момиче и преход от поне половин ден в задаващата се жега най – малко може да я обезвери по пътя.

-      Не се притеснявай. – Стела  бе усмихната и ведра.

       И тя бе заразена от странната треска, която ме бе възпламенила като факла купа сено...  Фитилът бе запален вчера с едно небрежно споменаване на Бай Иван, който идвал всяко лято тук вече четвърт век: „Има едно село тук. Не, не Горица, между Горица и Шкорпиловци се пада някъде. Самотино му е името. Минава се през гората по земни пътища, асфалтирани няма. Там и ток нямаше като ходих за последно там. Къщи имаше само две – три, и то стари. Всичко запустяло и обрасло. И живееше там един старец само, с един кон...”

        Край! ТРЯБВАШЕ  да ида там. Представих  си мигом прашна картина с пустото село, разпадащи се къщи и самотния старец - откъснати от време и пространство, загубени за света. Отивах. Как исках да се пренеса  тозчас в Самотино и наяве. Почувствах се като угаснал чер въглен в изтляла жарава, който внезапно е върнат към живот от вятъра и в миг грейва - цял ален.  Сърцето ми се бе уголемило и запълнило цялото тяло.

        Ала се оказа, че Бай Иван, сам не си спомняше откъде е минавал дотам, дори не бе сигурен съвсем за посоката, така че се наложи да отложа похода с един ден. Щях да отделя цял ден на Самотино, всеки ден щях да прекарвам  ако трябваше в търсене на това село, което толкова изглеждаше като блян. Поривът  да тръгна веднага бе голяма и се терзах цяла вечер от нетърпение, едва изчаках сутринта.

 Тази сутрин.

        От момента, в който влязохме в гората, ни нападнаха мушиците. Дъбовата гора на север от Карадере при Черни Нос, бе голяма и цялата пълна с тези малки летящи гадини. Те бягаха в сенчестата прохлада от зверския пек на август и морето. С милиони. Посрещнаха ни и не ни оставиха повече. Аз си свалих шапката и замахах като с къс камшик отляво и отдясно на главата. Бях по – добре от Иван - той махаше с ръце. Стела си  сложи някакъв индийски шал с размерите на покривка, но и на нея не и бе лесно. Мушиците бяха пробивни и не се отказваха. Ние също.

       Излязохме на земен път. Следите от гуми по него личаха добре. Иван понечи да тръгне наляво по него.

-          Не сме ли натам ?

-          Насам, насам. – сочех надясно.

-          Аз мисля, че онази е посоката. – Стела стоеше и не казваше нищо; щом спреше човек тук, мушиците се съсредоточаваха към него в плътен облак, тя се бореше тихо с атаката; И без това нямаше мнение по въпроса.

-          Вчера разпитвах едни хора, които също са идвали бая пъти насам, ходили са и в Самотино.    Те ми казаха, че трябва да се върви по този път все покрай брега на север към Шкорпиловци и после да се завие за Самотино по отклонение наляво в гората. То било застлано с чакъл, споменаха и за ограда – защитена местност някаква имало. Така че със сигурност следва да продължим по Черни Нос и в посока Шкорпиловци засега.

-          Щом като сме те последвали веднъж, трябва да те слушаме, ти водиш. Ако не се окажеш прав обаче, ще ти мелим на главата дълго. – той гладеше с усмивка черната си  брада.

        Бай Иван не бе в първа младост,  но в никакъв случай не беше и дядка. Някак просто се бе наложило мнението за него като за опитен човек, видял много. Така навярно бе излязло и обръщението „бай” . Наистина не го познавах достатъчно – бяхме се срещнали за пръв път едва преди дни, - но несъмнено у него имаше доза благост,  която не можеше да се сбърка с голо самохвалство. Усещах също, че нещо все пак липсва, за да е пълна картинката, да бъде Иван наистина Бай Иван...

         По пътя имахме предостатъчно време за приказки. Оказа се, че всички не обичаме да приказваме много – много, когато кръстосваме из гори. Обичах черни пътища като този. По тях можеше да се поддържа добра скорост и да се любуваме на дивата природа. Дъбове в шарена сянка. Подминахме Черни Нос и малко след това спряхме на едно място. Пътят извиваше досами стръмния бряг и се откриваше широк изглед към морето. Беше пладне и то блестеше, окъпано в слънчева светлина. Иван каза, че от това високо голо място се спускали парапланеристи. Хващали теченията над закътаните долу крайбрежните скали и горички, извивали над тях и се приземявали кой, където стигне. Помислих си как и ние по подобен начин сме се запокитили по диви пътища в търсене на непознато място без да знаем как, кога и дали изобщо ще достигнем целта си.

        Стела се обаждаше или засмиваше от време на време. Тя пазеше силите си и пиеше постоянно вода, за да не се обезводни, въпреки че засега бяхме на сянка, унесени в борба с насекомите.  През това време Бай Иван ми поясняваше всичко за пепелянките и усойниците, обсъдихме естествено и глиганите. Оказа се че точно този район преди е бил резерват за застрашени животински видове: освен диви прасета, тук се въдели муфлони и рисове. Имената на тези животни звучаха също толкова легендарно, колкото и изгубеното самотно село. Бай Иван твърдеше, че имало кладенец в селото. Гадаехме дали той съществува още и дали стареца е жив или мъртъв при положение, че още преди няколко години бил на преклонна възраст. „Последният оцелял” бил към стоте.

   Излязохме на разклонение. Беше вляво, чакъл нямаше.

   -     Не може да е това – уверено отхвърлих възможността да се отклоним. - Трябва да преминем гората и чак като излезем отново край брега, при първите плажове на Шкорпиловци, тогава да поемем по път наляво. Освен това пътят имал хвърлени камъни по него, а тук няма чакъл.

       Продължихме все направо, на север, докато не излязохме от гората на бреговата ивица. По пътя бяхме видяли само още едно отклонение, малко преди края на гората, но то бе надясно, вероятно излизаше в някоя скалиста лагуна в ниското. Точно преди плажа на Шкорпиловци срещнахме старец, който береше шипки. Как му се зарадвахме! Най – после щяхме да попитаме някой за подробни указания.

-          Дядо, село Самотино знаеш ли го ?

-          Знам го. – отговори. Беше много стар.

-          Ние за там сме тръгнали. Идваме от Карадере през Черни Нос и гората. Знаем, че трябва да се отбием по друг земен път вляво, по който имало насипан чакъл. Има ли такъв път ?

-          Има. - старецът започна да се чеше и да намества кепето. – подминали сте го. Откъде каза, че идвате, от гората ли излязохте ?

-          От Карадере тръгнахме, дядо. – отговорихме вкупом.

-          Еми то е трябвало оттам да хванете за по – напряко.  – ние се спогледахме...

-           Аз казах ли ти ?!

-           То не е там това, за което тоя говори.

-           Ма, не знаем ли пътя ? - Стела повдигна вежди - Нали вчера каза че знаеш пътя ?

-           Знам го, ама горе – долу, доуточняваме детайлите в движение.

-           Нали ти казах, че още в началото трябваше да хванем на другата страна !

-           Е браво, бе, тръгнала съм с хора, които въобще не знаят накъде вървят.

-           Нищо бе, близко сме оттук, сега и дядката ще ни каже как да стигнем до края. Ти ни кажи сега, дядо, оттук как да стигнем дотам. – гледах го в устата.

-          Значи... продължавате към Шкорпиловци, докато не излезете на асфалтовия път. ..

-          Кой е този асфалтов път ? Накъде води ? – прекъснах го.

-          За Шкорпиловци пътя, крайбрежния, той е асфалтов. По него завивате наляво, продължавате, ще видите една караулка на КАТ, нея трябва да я подминете. И чак тогава хващате земния път за Самотино, той е от другата страна, отдясно и върви нагоре, към високото.

-          Аз ти казах, че трябва да се изкачваме, а не да слизаме. – Иван също сочеше.

-          Ти нали каза, че нищо не помниш за пътя дотам. – отговорих му.

-          Аз за посоката само ти казвам.

-          А много ли има до този път за Самотино ? – обърнах се отново към стареца.

-          Има. Няколко километра ще повървите.

-          Само до отклонението за Самотино ли ?

-      Да. И оттам са още няколко.

-      А няма ли друг, по – пряк път, дядо ? – бях сигурен, че има.

-      Има. Той върви към селото. Ще се върнете малко назад в гората по този, дето сте дошли и трябва да свиете вдясно. Там точно има едни борчета... Ама вие ще се загубите. То там са много пътища в гората, човек трябва да ги познава.

-      Ще се оправим ние. Борчета казваш има на завоя... А после има ли още разклонения, кръстопъти, на които можем да се объркаме ?

-      Има, нали това ви казвам. Има там едни водоемчета, по тях ще се ориентирате,  пробивали са ги за вода, има една желязна шахта, трябва покрай нея да минете. Ще държите все тая посока. – и той показваше с ръка. Показвахме и ние с него като ученици в клас.

       Благодарихме му. Вече всеки изнасяше гласно собственото си становище по отношение на по – нататъшното планиране на маршрута. С единодушие обаче решихме да се изкъпем в морето преди да поемем отново на път. И тримата се радвахме на предстоящото, макар и за кратко, отърваване от мушиците. Откак бяхме излезли от гората, те силно намаляха и сега предвкусвахме как с потапянето във водата, ще ги откажем. Затичах се по горещия пясък, хора наоколо почти нямаше.

       На плажа слънцето напичаше яко.  Гмурнах се без да си свалям шапката. Излязох и докато Иван и Стела още се къпеха, се заговорих с хора. Оказаха се познати на Иван, не се били виждали от десетина години. Един от тях също бил ходил в Самотино, но не можеше да каже пътя за там. Запозна ме с един чех, който спасил миналата година на същото място удавник.

       Седнахме с Витолд, така се казваше той, и се заприказвахме за чехите по нашето Черноморие. Идвал всяка година с родителите си още отпреди демокрацията. Вече бил на трийсет и след толкова лета тук, говореше добре български. Ходил бил в Самотино. Имало път през гората с  чакъл и дълга желязна ограда, която вървяла успоредно.

      Пладне беще и слънцето прежуряше. Започна леко да ме боли глава. Погледнах на север, на няколко километра от нас се виждаше буна, по която навярно хора се разхождаха навътре в морето. Там някъде започваше Шкорпиловци, а плажната ивица продължаваше още много. Краят и не се виждаше. Иван каза, че това бил най – дългия плаж в страната. Плажовете са хубаво нещо, но ние имахме мисия...

       Гората. Мушиците. Вървяхме със забързана крачка по вече познатия път, само посоката бе обратна. Внимавахме за отклонение надясно. Стигнахме борчета, имаше лек наклон надолу. На нас ни трябваше нанагорнище. Трябваше ли ни ? Обсъждахме спокойно с Иван - засега друга алтернатива нямаше.

-          Не мога да се начудя как така може да си ходил там и да не помниш пътя, Иване ?

-          Минаха години, виждаш ли, не помня.

-          Нали снощи твърдяхте и двамата, че знаете пътя. - Стела бе започнала да проявява признаци на недоволство.

-          Не е вярно! Аз мислех, че ще ходя сам, както и заявих. А това, че не знам пътя всъщност е още по – привлекателно. Да не знам точно къде се намирам е толкова сладко. Редките случаи, когато ми се случва това, са си цял празник. – и това бе което ми даваше сили за борба със слънцето, главоболието и начеващото колебание у другите.

-          Никой от нас не е заявявал, че знае пътя. – Иван се хилеше.

-          Сутринта неслучайно те попитах дали си сигурна, че идваш. – напомних.

-          Не можех да си представя, че ще тръгнем наслуки, уверена бях, че сте наясно с пътя.

-          Объркала си се. - Иван като че ли не му пукаше къде ще стигнем. - А и хубаво си се разхождаме.

-          Вече не вървим по нанадолнище, равно е и посоката се поизправи, както трябва. А как ми се иска сега да хапна къпини - малко Витамин C, малко енергия.

       Още неизрекъл докрай желанието си и те се появиха. Храсти с черни дребни плодове, които щяха да компенсират тъпата болка, която се наслояваше в главата ми. Спрях при едрите къпини. Иван и Стела ме почакаха малко, но като видяха че не смятам да оставя храста, докато не го опоскам целия, продължиха. Бях като мечок, който има нужда от свежи плодове, за да се пребори с леността. Довърших, каквото имаше и с бърза крачка ги настигнах.

-          А! Вижте, шахта! – бях там с три скока.

        Застанахме всички до червен метален капак на отдавна пресъхнала шахта. Пътят извиваше надясно и зад шахтата се съединяваше с друг отляво. Последва  колебание надясно или наляво.

-          Вярната посока всъщност е право напред, но тъй като няма път натам, по – добре да завием надясно и при първа възможност после наляво.

       Завихме надясно по широкия път. Той започна да извива още по – надясно и само след броени метри се появи колона от брези, бяха една зад друга право напред в рехавата тук гора. Успоредно с брезите имаше и пътека, която продължаваше навътре. Иван се сепна и спря. Тази пътека и брезите му били познати „като че ли”...

-          Тук трябва да продължим направо по пътеката  – заяви. Tова място си го спомням от едно време, оттук съм минавал.

-          Сигурен ли си? Нали нямаше никакви спомени за пътя ?

-          Не съм сто процента сигурен.

-          Не си, значи... Говорим за път, не за пътека. По – добре е май да продължим по пътя, въпреки че извива прекалено надясно, което май не е посоката за Самотино, а по – скоро за Шкорпиловци. Не може скор по него да няма отклоненние наляво в гората.

       Продължихме, а отклонението вляво дойде скоро. Триумфирах. Не бях изпускал нишката нито за миг. Просто при всеки завой завърташ компаса автоматично; вкарваш всяко ново разклонение във виртуалната карта на мозъка си и с поглед отгоре знаеш във всеки момент какво си изминал и къде се намираш. Единствената неизвестна величина беше пътя напред, остатъка до Самотино – той не бе добавен в картата. Но след като е зададена посоката, не е проблем да  се стигне целта. Само трябва да се внимава.

        Пътят бе пресечен от множество разкаляни локви, които бяха образували коловози и дори миниатюрни блата отстрани, по средата беше засъхнал и спечен, така че нямаше проблем с трасето.  Необяснимо за мен, Иван и Стела не скланяха да завият начаса като мен, а бяха спрели като заблудени животни с лице към по – широкото продължение на пътя направо. Дори и да не следяха завоите, които бяхме направили, трябваше да им направи впечатление факта, че пътя натам се спуска надолу, а ние трябваше да се изкачваме. А отклонението си беше точно в правилната посока. Чудеха се дали да ме следват още известно време или да не ме послушат...

       Отляво се появи колоната брези с пътечката.

-      А ето го и задния край на пътеката с брезиките. Прав се оказа Иван - ако бяхме прецепили по нея първоначално, щяхме да се озовем направо тук. Все пак това ще да е правия път.

       Подминахме обратния край на колоната брези. И малко след това дойде проблемът. Край едно дърво пред нас се съединяваха пет пътя. Нашият с продължението му направо, извивка вдясно току пред дървото, още една след дървото – съвсем малка, както и още един път, или по - скоро сбор от пътечки, които се провираха измежду дърветата наляво, малко след брезичките.

-          Какво е това ? Петолъчката ?!  – Иван успя да ме разсмее.

-          Мдаа, тук вече трябва да спрем и сериозно да помислим. Вижте, някой е вързал на клоните от тази страна сини панделки. Значи сигурно трябва да поемем вдясно, само че накъде ? – за пръв път не бях сигурен в избора. – Струва ми се, че това е запад, обратно на морето, натам в крайна сметка да трябва свърши гората и да се излезе на полето... и Самотино. От друга страна, ако продължим направо покрай дървото, няма да изневерим на досегашната посока, както общо взето заръча стареца.

-          Само че натам е юг-югозапад - посоката за Горица, не за Самотино.  Направо простоняма смисъл.  – Иван  бе сигурен, а аз поизчерпал увереност дори пред самия себе си.

-          Аз не видях други водоеми освен онази шахта, не броя заблатените локви, разбира се.

-          Не вярвахте, че можем да се загубим, а ето че не било трудно. – отбеляза Стела.

-          Я вижте! Някой е бил в същата дилема като нас тук. Вижте колко фасове от цигари.  – на земята до дървото имаше стъпкани множество угарки. Иван и Стела се приближиха . Върху един клон над главите ни бяха вързани много сини панделки. Посочих ги и заявих:

-          Указание са оставили с тези ленти.  Да завием тук надясно и това е.  Ще се оглеждаме за още по – нататък.

       Тръгнахме натам. Гората беше като омотана с паяжини. Цветовете бяха по – убити, пътя прашен, дори слънцето се провираше едва - едва. Къпини все още имаше и често спирах да презаредя. Вървяхме мълчаливо без да прекъсваме нито за миг борбата с мушиците. Все по – често забелязвахме изгнили и паднали дървета. Черни пънчета се виждаха в изобилие и от двете страни на пътя, който започваше да се спуска. Нещо, което всички си отбелязахме наум с неудоволствие. Вървяхме вече доста дълго, може би час. Заредиха се завои. , но нямаше отклонения, продължавахме да слизаме надолу. Завой след завой. Шума, шубраци и пънове. Насядахме всеки на по един пън за почивка и съвещание.

-          Момчета, за вас не знам, ама аз се поизморих. – Стела бе омърлушена. Надигаше бутилката с вода и отпиваше. – Какво ще правим ?

-          По принцип ни трябва ляво и нагоре, но разклонения засега няма, при първото, завиваме. Да се връщаме назад по целия този път до „петолъчката” би било тъпо. Не обичам да се връщам.

-          Въпросът е дали вече да не се връщаме за Карадере – тя изрече желанието си. –  или където и да е. Някъде! - населено място.

-          Варна ? – Иван го удари на майтап пак. – Нищо чудно да излезем скоро там.

-          Айде, айде. Ставайте, че Самотино ни чака. Ето ви отново сини панделки, виждате ли ? Близко трябва да сме. Само да видим чакъл или ограда.

       След малко се озовахме в дере. Видях нещо като блато отляво и се затичах пред другите. Нали стареца беше говорил за водоем и за блато, но покрай него пътя правеше нов завой надясно, разклонения нямаше. Този десен беше бая остър. Навярно вече вървяхме към морето пак... или към Ада – не знаех. Говорех си, ту сам, откъснал се леко напред, ту се майтапехме с Иван, че сме „на дъното”. Не беше река това дере, но беше някогашно корито. По – надолу нямаше накъде. Завоите постепенно ни изкачиха отново нагоре. Като че ли правехме осморки.Вече продължавахме да вървим по този път поне час без никакъв знак, че скоро ще се озовем на чакъл, ще видим ограда или ще излезем от гората. 

       Жълта шума, блата и локви. Ходехме, ли, ходехме, когато ми се стори, че чувам шум от мотори. Може би ми се бе сторило ? Другите се изсмяха. Иван все пак спря също и се позаслуша, ала не долови нищо.

       След малко пак ги чух. Спрях и направих знак на другите да мълчат без да мърдат. Сигурен бях, че е  звук от мотори. Да не би да имаше път наблизо, но кой път можеше да е това? Най – напред предположихме, че вероятно сме подминали отстрани Самотино, вървели сме доста на запад и сме стигнали чак до пътя Бургас – Варна. Но нямаше как да не сме излизали от гората при това положение. Чехът беше категоричен, че след гората следва поле, а ние друго освен гора не бяхме виждали, откакто се разделихме с него. Трябваше и чакъла и оградата да сме видели.

       Определено не бяхме на „прекия път”. Това, което чувахме, трябва да бе шума от колите по асфалтовия път, за който беше говорил дядката. Но нещо не се връзваше...

-          Иване, помисли сега внимателно: има ли асфалтов път от Шкорпиловци на юг, тоест насам, който излиза на пътя Бургас – Варна... някъде северно от Горица ?

-          Не. – той бе ходил много пъти в Шкорпиловци и беше сигурен.

-          А как се стига от Шкорпиловци до главния път тогава ? – аз не бях ходил по тези места.

-          Само отатък, от северната страна са свързани, при долината на Камчия.

-          Ясно. В такъв случай няма кой път да минава наблизо. Какво чуваме тогава, щом не е коли ?

-          Това са моторни резачки. – Иван също ги бе чул и сега позна машините. - Сечища.

       Логично предположение. Едва сега отбелязах колко много бяха срязаните трупи и шумата. Това обясняваше пресните следи от гуми на камиони. Същото се отнасяше за панделките. Парчетата плат по всяка вероятност служеха за обозначения между дърварите. Стела предложи да идем при секачите и да ги разпитаме за пътя. Само че звуците идваха в ехо отвсякъде и не можехме да се ориентираме къде са те. Напразно се озъртахме на всички страни. Тук – там виждахме сечища, но не се озовахме близо до машини или хора. Скоро престанахме да ги чуваме.

       Вървяхме из безкрайната гора и се смеехме изциклили. Отдавна ни беше все тая къде ще излезем. Разликата се състоеше в това, че Иван и Стела мислеха да поемат при първа възможност обратно за Карадере, веднага щом разберяха накъде е това обратно, докато аз все още таях надежди за Самотино .Тлеещи, но не угасващи искрици. То не може да е мит. В краят на краищата след още един завой излязохме от гората. И видяхме КЪЩИ.

-     Село! – съобщих. - Дали не е Самотино ?

-     Надали. По – скоро Шкорпиловци. – Иван отговори незаинтригувано.

      Наистина нямаше как да е Самотино. Къщите бяха вили. Нови бяха и по тях се виждаха работници. Приличаше на вилна зона. Покачих се на една ограда и погледнах с ръка над очите, съзрях в далечината морето. Това трябва да беше пътят за Шкорпиловци. Морето изглеждаше на няколко километра. Щяхме пак да се къпем.

      Стела повлече по пътя морно крака по асфалтовия път.  Тук имаше дори пътни знаци - цивилизацията теглеше като мъртво вълнение – и хора. Седнахме на стъпалата пред някакъв ресторант. Всички бяхме гладни и нямахме нито стотинка. Съзерцавахме ресторанта и си представяхме как си поръчваме скара и таратор, на Стела даже й се дояде и десерт. От вътрешността над стълбите ни гледаше изправена на задни крака лисица с поднос в ръка. Неголяма, но майсторски препарирана.

-          Я вижте, тук животни сервират. – подхвърлих, за да се понадигнат.

-          Има и лятно кино. – отбеляза Стела. Минаваме край детски лагери като гледам.

-          Аз съм идвал на кино тук. –отбеляза Иван. - Предлагам да вземем сладоледа на някое дете. Ще му разкажем история и после ще му поискаме да плати> Може и на повече деца.

-          Ако видим някои да играят с топка, ще им предложа да им покажа някой номер срещу малко пари.

-          Направо да ни купят три обяда.

       Отдадени на мечти, успяхме някак да се надигнем и да се доберем до плажа. Караулка на КАТ не видяхме. Завихме по брега, обратно на юг, към мястото, където бяхме срещнали старика и чеха и се бяхме къпали. Имаше много хора и паркирани коли, даже и магазини. Наблизо беше дългата буна навътре в морето. Имаше да си вървим още доста.

-          Отиваме на плажа и се връщаме по пътя, по който дойдохме сутринта. – Стела бе капнала..

-          Може и да спрем да похапнем. – Иван се бе съсредоточил върху най – насъщните нужди.

       Нямаше как да издържим до края на плажа, където се изкъпахме.  До нас имаше почивна станция.

       Порталът беше отворен. Вътре играеха деца, две учителки бяха приседнали под дебела сянка с много пейки, насреща имаше и чешма. Влязохме в двора. Пих от водата с класически вкус на тръба и пълнех една бутилчица, а Иван попита учителките дали не можем да поседнем и ние там. Бяха приятни тези пейки, прикътахме се на хладно под някакъв безкрайно дълъг балкон. Там си разделихме орехи, сливи и бисквити, които Иван и Стела бяха взели – на всеки се падаха по няколко.

-          Не съм сигурен ти дали заслужаваш да ядеш, без да си донесъл нещо. – Иван ме подбиваше.

-          Няма да Ви моля. Мен не ми е и нужно непременно. Особено ако няма да ходя до селото.  – не разбираха. - Но все още не съм се отказал напълно от Самотино.

       Мислех си затова как не могат да търпят лишения, да внимават за посоките и най – вече да не губят надежда. Знаех си, че щеше да ми е по – добре сам. Най - малко нямаше да се налага да споря „за” и „против”  всяко разколонение на пътя. Още като чух за пръв път разказа на Иван и самото име Самотино, усетих, че ще успея да го намеря и САМ. Ето, че не тръгнах сам и не стигнах дотам. Но нямаше и как, нямах нужното минимално количество сигурна информация. Разполагах само с отвлечени напътствия от хора, които не можеха и да се изразят точно. По този начин, тъй и тъй неуспял, поне имаше с кой да си говоря и да си правя майтап в скитането. Може и да не бе по - зле... Засега.

-          Ти не си в ред. – Стела клатеше глава.

-          Не се притеснявайте за мен.

-          Е, ние се прибираме, това е сигурно.

-          Ами ти нямаш и вода дори, как мислиш да издържиш до Самотино ? – клатеха глави и двамата – ти си се обезводнил. Как няма да те боли глава ?

-          Не е от това, от слънцето боли. И не съм се обезводнил, нали ядох къпини! Вие също трябваше да ядете, плодовете са най – нужни. Е, за Самотино, ако ще ходя, ще ми е нужно и повече от къпини. Ще се възползвам от предложената храна.

       Взех своята дажба, изяждайки само половината – останалото си сложих в джоба.

       Пригладих коса, наместих шапка и се насочих към информацията... Поне така пишеше. Ала никой там не бе в състояние да ме осведоми за пътя до Самотино. Местни или не, хората не бяха чували за това селище или само бяха чули за него по веднъж. Изплъзваше ни се това село, без да можем да сторим нищо. Никой нямаше също хапчета за глава. Над чешмата имаше стълби, които излизаха на продълговатата тераса, под която почиваха Стела и Бай Иван. Едра жена - тип тетка, - се бе облегнала на една отворена врата с връзка ключове на врата. Реших да я питам и нея за Самотино, ей – така от любопитство, тя и без това ме наблюдаваше.

-          Извинявайте, замотахме се... Тръгнали сме за село Самотино, само че не знаем как да стигнем дотам, случайно да знаете пътя ?

-          За съжаление не мога да ви помогна. Но мисля, че има една жена тук, която може.

       Обърна се и извика към дъното на терасата, където седяха четири служителки по престилки. Явно й бяха подчинени. Една от тях захвърли недопушена цигара и дойде. Но  и тя не можа да ни помогне по въпроса Самотино. Имало такова село, да, тя обаче нямала идея как се стигало там. Останалите тетки се бяха довлякли в пълен комплект, кудкудякайки любопитно - явно не бяха попадали друг път на такива „загубеняци”... буквално. Отдалечих се, ядосан, надолу по стълбите, те се върнаха обратно в отделението за персонала към столовата. Това се оказа стола за хранене на станцията.

         ...стола за хранене! Иван, „на тази възраст вече не толкова издържлив на ходене и на глад”, явно бе слушал разговора. Изправи се под балкона с тетката – шефка и я заговори. Не чух как начена, точно заобикалях чешмата по стълбите, зашътках му да млъкне и да не се излагаме повече. Но облечената в черно жена се бе надвесила изненадана към него. Тогава добрият стар и препатил Бай Иван роди следното:

-          Да Ви се намира някаква храна, която не можем да Ви заплатим, защото не сме си взели пари, едно мислехме, а друго стана ?

        И Чудо! - Тя влезе и след малко излезе с ТРИ ПЪРЖОЛИ. Беше ги сложила в пликче. Три големи пържоли. Заобяснява, че били замразени, така че САМО известно време биха издържали на слънце, надявала се да ни свършат работа. Три големи пържоли. Щом ги видях запрескачах нагоре направо през пръстта. Тя като ме видя, ми се скара и ми посочи стълбите. С Няколко скока се озовах там, но Иван през това време взе плика с пържолите. Три големи, добре изпечени пържоли.

        Той ги подмяташе в ръка постоянно. Мислеше да ги изядем довечера на огъня на Карадере. Аз пък бях на друго мнение: исках си моята, да си я взема за из път в случай, че реша все пак да тръгна към Самотино. Препирахме като малки деца. Той не бе съгласен да ми даде моята пържола сега и ги прибра в чантата. Чувствах се като птица с подрязани криле. Чудех се дали да не пийна още вода преди да потеглим наново под откритото слънце, въпреки че водата не бе много годна за пиене. Друго щеше да е ако бях сега на герана в Самотино...

         Нависоко е този геран, в горната част на селото - или поне това, което е минавало за горна част или махала –  на площад  си е идеалното място за общ кладенец. Някога, когато много хора са живеели в Самотино, всички са идвали всички да си пълнят вода. Отъпкани са пътеките край него, жълта - тревата. Колкото е голям летния мор навън - на открито, толкова е студена водата от кладенеца. Леденостудена. Идва от много дълбоко под земята. Изтегля се с кофа на дълга верига, тя се развива бавно от стара дървена макара, разплисква се малко. Щом стигне най – горе, се закрепя на каменния ръб на герана и се пие до насита.

         Фууу – ЧШШ!

         С чеха под жежкото слънце. Накарах го най – подробно да ми обясни за пътя до Самотино. Не бе сигурен кое точно е отклонението в гората, но бяхме на едно мнение за посоката. Начертахме цяла карта на пясъка с пръчки. Пътят излизал на оградата и трябвало да се заобиколи по края й - или наляво, или надясно. После се излизало от гората на едно поле и там, насред равното, имало внушителен самотен дъб. Лесно се забелязвал отвсякъде, а от него се виждало селото, което не било далеч. При положение, че не се вижда желязната ограда от тази страна - откъм Шкорпиловци, - можело да пробвам да я заобиколя от другата, от Карадере. Обясни ми, че ако искам по втория начин, трябвало само да се върви по обратния път над брега до карадере, откъдето бяхме дошли първоначално. От плажа на Карадере по пътя за Горица имало отклонение за Самотино. Минавал бил с джипа си и оттам. Там се минавало от долния, южен край на оградата и пак се излизало на дъба в полето за Самотино – от другата му страна. Благодарих. Той ми напомни отново за мушиците в гората и особено за конските мухи. В Самотино били наистина много, там били най – едри. Предното стъкло на джипа му бил покрит с конски мухи, когато бил там. Помислих си: ако не днес, то утре, можех и да събера сили за края на това истинско предизвиктателство . Предложих му да дойде до Карадере и да остане там в бивака ни нощес: „Ще сме голяма компания край огъня.” - той отказа. Остана да си седи там, загледан щастливо в морето.

       Отново в гората. Отново Мушиците. Отново разклонения  вляво и вдясно. На първия кръстопът, се случи непредвидена случка. Пътят извиваше надясно, натам бяхме минали вече два пъти за днес – по един път във всяка посока - и беше ясно, че пак сме натам. Иван обаче искаше да продължим направо. Обяснявах му отново и отново, че не може, но той твърдеше че няма как от там да не по – пряко за Черни Нос и Карадере, пътя вървял направо и със сигурност  сме щели да си спестим бая завои вместо да завиваме и заобикаляме, па макр и по познат път.

-          Иване, по пътя  нямаше отклонения наляво към брега, не помниш ли ? Няма откъде това отклонение тук да се присъединява . Та нали онова място дето скачат с парапланерите от пътя бе току над брега! Така че няма и как да минава отдолу успоредно.

        На всичко отгоре Стела пиеше от малката бутилчица, която аз носех, въпреки че си имаше пълна голяма в раницата. Скоро я пресуши. Тя беше вече в лека невроза по въпроса за обезводняването. Въпреки че си даваше небрежен вид, си бе вкарала филма, че трябва да лочи едва ли не непрекъснато, а на мен ми продаваше непукизъм. Жени!

       Напразно сочех на Иван, че това разклонение наляво малко след плажа извежда вероятно на някоя лагуна долу и край. Той упорито държеше на своето, а най – лошото бе, че Стела се съгласи с него. Нали той бе извоювал пържолите –  забравяха, че аз бях който заговори лелката изпървом. Иван държеше храната – колко първобитно! – и Иван бе който водеше хорото сега. Щяха да видят, че този път не отива където и да си мислеше Иван, че отива.

-          Теб нали те видяхме къде ни изведе ?! Направихме кръг. Там за пътеката край брезите, ти казах че ми е позната и трябва оттам да минем за Самотино.

       Гледайки безпочвеното голо самодоволство на Иван от водачеството, без да му пука всъщност накъде е пътя, разбрах какво му липсва, коя е онази малка липсваща част, която не му достига, за да бъде наистина улегнал с възрастта, мъдър човек. Мислеше си, че се превръща  в герой и спасител пред Стела, в един истински мъж... за сметка на мен. На мен, който не ме интересуваше нищо друго освен правия път. Виждаше се колко обречени бяха опитите му. Опити на човек, който не помни път, по който е минавал, а сега греши на инат - слепец в химерата за собствената си значимост. Не, не бе той „Бай”, а направо „бай – бай!”

        Сменях тактиката. Заплашвах ги, че ще се обърна и ще се върна назад сам. Не ми трябваха нито храна, нито вода, за да се добера до Карадере. После им признавах, че сърце не ми дава да ги зарежа така объркани.  След поредния завой, излязохме на блато с виолетови лилии. Пред него пътя се раздвояваше - бях очаквал нещо подобно.

        -      Ние показваме завидна способност да се губим. – Стела го удари на ирония.

        Стела имаше странен стил> Ако ще и само с късата прическа почти като на войник. Бели косъмчета  като жилки се виждаха навред, макар да не бе много по - голяма на възраст от мен – в трийсетте. Но мълчаливостта й, която възприемах в момента като ням упрек, отиваше твърде далеч. Бе преглъщала хладнокръвно цял ден всяко наше хрумване, но ми се струваше някак прекалено безлична в решителните моменти. Дори за същество от нежния пол. Иначе определено консумираше наготово, каквото й се предложи - тук изключения няма никога. Правеше й удоволствие мнимото ни съревнование с Иван - най – непоправимата  черта на дамите - без значение дори да се окаже фатален края на заигравката.

        Иван предложи като решение на дилемата с разклона при заблатеното езерце някой да отскочи нагоре по единия път, за да види дали не излиза на главния и после да се върне да съобщи...

        Поемането по обратния път в усамотение ми подейства ободряващо. Ускорих крачка, направо летях. Иван и Стела можеше да са излезли на верния път преди мен, макар и да бе твърде невероятно, исках на всяка цена да се стигна преди тях или поне заедно с тях Карадере. Но нямаше шанс да стане така, те се бяха залутали без изход и накрая щяха да се върнат и поемат по верния път. Дали не полудявах ? Тресеше ме състезателна треска. Съревновавах се с Иван дори сега. Почувствах се жалък, уаствайки в този сляп, грозен танц на егото ?

       Нищо не се оказва достатъчно за мен, винаги искам още и още. Очаквам от хора и места автоматично решение на проблемите си - ето сега и от мистериозното Самотино. Не се спирам нито за миг, не мога да намеря покой. Не и не е винаги моя отговор. Анти – човек. Вечно недоволен, намиращ кусури, изискващ още и още, отдавна неспособен да спре и изпита задоволството, което да изправи свъсените ми вежди, да уталожи бунта в очите ми.

        Минах Черни Нос и стигнах разклона над Карадере. Трябваше да свия от пътя встрани по пътечката за плажа и лагера или да продължа по пътя навътре - мястото, където още рано сутринта може би бяхме сбъркали, тръгвайки към Шкорпиловци. Стоях прав в тиха битка с мушиците и тъпата болка в черепа, пресмятайки силите, с които разполагах. Колко ли време щеше да мине ако се решех и тръгнех за това несъществуващо Самотино и дали щях да имам време до довечера да се завърна ? Дали по това отклонение в крайна сметка се излизаше на Самотинското поле – можех и да се пробвам с последни сили и да се надявам , че ще ми стигнат. Чувствах се като труп, не ми се изчисляваше повече, нямах дори вода...

       Тази последна искрица надежда, която се появи  отново на този разклон, успя да ме събуди наново, а и усамотението също имаше дял. Нищо не можеше да ме спре! Чувствах, че по този път не мога да не изляза при Самотино рано или късно. Последва леко нанагорнище и увеличаващ се брой мухи, – точно, както бе казал чеха. Постепенно пътя стана чакълест. Чакъл - това беше пътят! Направо подскачах, когато отляво видях ъгъла на телена мрежа, която продължаваше успоредно. Ето, че вървях край оградата. Намерих и храсти с къпини. Много къпини, моята вода и храна. Но борбата не бе лека. Докато ядях къпини, рояците също пируваха.

       Съзрях табела. Беше закована на оградата, а на нея с червени букви беше написано:

Горско стопанство Самотино.

       Самотино! Видях го написано. Значи наистина съществува, една стаичка в отдавна разрушена къща се оказва внезапно отключена. По – надолу на табелата пишеше:

Влизането, преминаването, ловуването и пашата забранени.

        Сигурно бяха възобновили резервата за застрашени животински видове и ги развъждаха. Историята се повтаряше за рисовете и муфлоните, останали в летописите на планетата като легенда от миналото. Някой близък ден окончателно ще са сред изчезналите, подобно на динозаврите. Сигурно скоро оградата щеше да свърши и щях да изляза от гората... в полето... и в селото... при стареца. Самотният дядо, който единствен живял там, бе същинско олицетворение на улегналия мъдрец. При него в крайна сметка можех да намеря отговори и отклик на терзанията...

        Вървя към стареца. Наслаждавам се на всеки камък и всяко дърво, на всяка оцеляла с времето стряха. При стареца има пейка. Истинска, запазена незнайно как, здрава дървена пейка. Той седи на нея с кепе на главата и сопа в ръката; Висок е, запазил е ръста си, въпреки годините; Гузно ми е, задето нарушавам покоя му и ще го заговоря -толкова естествен изглежда покоя му. Достолепие, по – голямо от цялото село, лъха от него; Все едно на него е кръстено то Самотино, все едно възрастта им е обща и самия той е Самотино; Той със сигурност има отговор за всичките ми въпроси; О, колко ли плитки, прозрачни са всички несгоди за него; Той, който побеждава живота наново в продължение на цял век. Той, за който самота и гълчава не чинят голяма разлика, а се губят в общия фон, така както тревогите на старци се смесват с крясъците на дечурлигата и облаците се гонят в небето, докато седи и съзерцава полето. Точно за такъв събеседник съм мечтал винаги; изслушващ внимателно, изравящ безброй отговори от своята житейска съкровищница, за да ми ги предостави с радост – като благослов. Той, на свой ред, също попива части от мен. Взаимно се даряваме - спокойно и без де бързаме за никъде. В Самотино не се бърза...

        От дясно се присъедини път, спрях. Шок! Стоях пред колоната брези на Иван с пътечката до тях насред завоя на пътя. Тези брези, тази шахта и този път, който извиваше леко надясно. Навярно очите ме лъжеха, но не би.

         А дали наистина село Самотино съществуваше ? Гората май бе успяла да погълне полето. Добре, че поне си стоеше още морето. Защо ли не си стоя там да се къпя, докато забравя Самотино ? А може би това спотаено Самотино ме привличаше именно с добре укрита, но за сметка на това истинска възможност за покой ? Усамотението отдавна се бе превърнало в мое последно убежище, което досега се бе оказвало неизменно кратко и нетрайно, чупливо като стъкло. Навярно зова на това неустановено място - без да е ясно дали съществува въобще - бе това, което ме тегли натам. Или всичко това бяха глупости.

         Отново трябваше да се направи избор.

         Излязох на „голямата лоша петолъчка”.  Петолъчка бе единствения точен израз, с който можеше да се определи мястото, където под дървото пред мен от всички страни се събираха различни пътища, пътчета и пътечки. Под мен лежеше купчината фасове - не един бе изпушил тук. Това със сигурност беше единственото дърво в гората с вързани на клоните си сини панделки и купчина фасове на кръстопътя пред него. Панделки бяха вързани от едната страна на дървото. В тази посока бяхме поели със Стела и Иван при първото ни излизане тук - в най – гъстата част на гората. Повече натам не отивах. От отсамната страна дърветата бяха редки, а пътеките много, включително тази, покрай брезите малко назад по пътя. Пътят идваше явно откъм Шкорпиловци, минаваше покрай дървото и продължаваше, - както бе отбелязал Иван - по всяка вероятност в посока към село Горица, а дори може би, и Карадере. Малко по – нататък по него, току зад дървото, се забелязваше дори още едно плавно отклонение настрани.

       Исках само да проверя в каква посока продължава това отклонение. Разходих се малко по - натам, само за да се уверя, че извива на сто и осемдесет градуса обратно до дървото. Гравитиране около ядрото на петолъчката. Някои от лъчите изпълняваха странна функция: 

      Гледах множеството пътеки край петолъчката, които прорязваха рядката гора от страната на морето. При сериозно вглеждане натам се виждаше криво – ляво телената ограда. Тази ограда, за която бяха разправяли толкова хора се бе оказала толкова далечна и недостижима и същевременно толкова близо. Ако не се взреше човек по – добре оттук, нямаше как да я забележи . По – натам тя се приближаваше и продължаваше успоредно с пътя в посока Шкорпиловци – Горица, после свиваше по всяка вероятност  нагоре в полето за Самотино.. Поседях до дървото, любувайки се на собствената ни заблуда. После продължих в истинската посока.

       Нямаше значение нищо друго освен оградата. Както бе казал и чеха, ще изкарам по края й, докато не видех къде свършва и там щях да завия и продължа в полето. Вървях и махах с шапка, прогонвах мушиците и се връщах към момента, когато чух за Самотино за пръв път. Бях почувствал още със споменаване на името му, че е изоставено и пусто и че ще отида там. Така си го представях, така и се надявах да стане. Беше въпрос на време. Сега ми изглеждаше като че сме били орисани да не намерим вярната посока и да се въртим във всички посоки освен в истинската. Просто не ни е било писано да намерим верния път – поне не заедно. Може би онова първоначално чувство, чувството, което бях изпитал, когато за пръв път чух за това Самотинно и си представих как го откривам, не ме бе лъгало, може би Самотино си беше на мястото и ме очакваше.

       Тогава чух кучешки лай. Идваше някъде напред по пътя в гората. Продължих и стигнах до фургон. Бях съзрял там някакво движение . Имаше човек. Вероятно беше горски пазач, зад него имаше портал в оградата, а под фургона лежеше куче.

-          Здравей, друже! Да ти се намира малко вода ? – умирах за вода. Едва сега осъзнавах колко много бях жаден.

-          Вода да искаш. Има колкото пожелаеш.

       Влезе във фургона и ми даде голяма чаша, пълна с вода. Студена бистра вода. Изпих я, после и още една. Вселената ми като че ли се пробуждаше след тежък сън...

-           А има ли тук едно село на име Самотино, което е изоставено, без ток и без асфалтиран път до него, с останали здрави само две – три къщи и един само старец ?

-          Има. Малко по – нататък е и е  горе – долу точно, както казваш. – той посочи с ръка. – гората свършва след малко и започва полето, ти ще тръгнеш надясно по края и така ще видиш Самотино в полето.

-          Благодаря ти, човече! Така ще направя.

       Продължих. Излязох на полето. Беше се врязало под ъгъл в гората. Пътят продължаваше напред между гората и полето. Прескачах с нетърпение криви, често губещи се, коловози от засъхнала кал. Преминах напряко до следващия издатък горски дървета, който скриваше цялата гледка навътре в полето. С няколко скока нахлух в полето и пред мен се ширна цялата жълта обгоряла пустош. Там навътре виждах самотния голям дъб, но нямаше нужда да вървя към него , защото вече виждах Самотино.          

       Тук, на открито, далеч от сянката на дърветата, вече напълно изпразнения ми от съдържание череп бе опечен от слънцето напълно. Него вече приемах обаче не като топлина, а  единствено като светлина. Премрежените ми очи най – накрая срещаха онова, за което разсъдъка бе напрягал и изстисквал всички сили на тялото до последната капка, докато неведомо було се бе вдигнало пред мен и бе разкрило бляна в реалност. Това което виждах в далечината несъмнено бяха къщи.

        Виждах висока триетажна къща, както и още една - или поне останките от нея. Тя беше порутена и малко по – наблизо, две стени стърчаха, мазилката бе изпадала, а тухлите разбити. Не изглеждаше да е кой знае колко стара въпреки всичко, но по – високата пък бе направо нова. Явно и други желаеха Самотино. Селището, и по точно, останките от него бяха плътно обрасли с храсти и треволяк. Мътно петно насред морето – поле.  Краят на това, което бе останало от Самотино не бе далеч.

       По - натам някъде между двете къщи, край останки и плетове се забелязваше и овчар, бе извел на паша няколко животни. Имаше си човекът гега , също и калпак на главата - толкова успявах да различа от това разстояние. Това сигурно бе стогодошния старец. Застинах, сърцето ми подскочи.

        Забраздих напряко през жълтеещите нивя.

       Това трябва да бе началото на селото. Излязох на добре отъпкан земен път, който влизаше в селото покрай редица дървета, и храсталаци. Обърнах се. Назад по пътя се виждаше дори оттук големия дъб, израсъл точно до пътя. На онова място точно под клоните на дървото се забелязваше висока тънка арка. Несъмнено тя представляваше порта на селището. Тук, насред прашната пустош тя приличаше на вход към запустяло ранчо в дивия запад, където отдавна никой не идва. Навярно този самотен стар дъб е дал и името на селото. Нямах представа до колко години може да стигне такова дърво, но това май бе надживяло Самотино. Някога , простирайки се над арката, сигурно е било забележителност, а сега бе като надгробен камък.

        Обърнах се към обраслото село и първото, което съзрях в гъсталака до себе си бяха истински надгробни камъни. Гробището беше до входа, полускрито в сянката на висок смерч. Нататък по пътя, който се превръщаше в улица, атмосферата не бе кой знае колко по – различна. Отминах две сринати къщи. По останките им бяха поникнали къпини, до които не успях да се докопам поради невероятните количества тръни. Продължих по уличката, друга не виждах засега. По – нататък известно време нямаше дори останки от къщи. Всичко бе сринато до основи. После и основи нямаше – само огради или избуяли храсти и по някое малко дръвче тук - там. Забелязах уличен стълб, после още един – нали уж нямаше ток ? Навярно някога е имало опит за електрифициране, който се е оказал неуспешен. Дали щях да срещна някой, за да го разпитам ?

        След още стотина метра дочух коза и кокошки. Значи селото бе обитавано. Отдясно по „главната” се появи високата къща, която бях видял от полето. Беше новопостроена, оборудвана с модерна дограма и щори, можеше да са я закупили чужденци. В момента явно нямаше никой в нея. Точно след това, малко по – навътре от пътя, следваше друга. По – малка и схлупена. Едва се забелязваше насред гъстата растителност. Именно оттам идваха кудкудяканията. Отзад навярно бе двора, чуваше се и жена, която говореше на куче. Наляво забелязах друга улица, която едва се виждаше, беше тясна и обрасла - същински тунел.       

      Тогава ме атакуваха конските мухи, мястото бе гъсто обрасло от двете страни, имаше къпини и дървета, бе сенчесто и дори влажно - идеален дом за мухите. Не многото неотказващи се мушици - те бяха направо безобидни за мен и не им обръщах внимание много отдавна. Нападнаха ме многото неотказващи се големи и гладни конски мухи. Същите за които чеха предупреждаваше. Не бяха като обикновените мухи, когато замахнех да ударя някоя  кацнала върху мен, тя не помръдваше, захапала веднъж, гадината, на големина колкото кутрето ми, така и си умираше – с месо в уста. За да не ме застигне мен гладна смърт трябваше да спирам за къпини. В тези моменти борбата бе безмилостно жестока: сеейки гибел, успявах някак. Хапвах набързо и продължавах с разглеждането на селото. Интересно ми бе докъде се простира селото. Исках най – напред да го обходя цялото и едва тогава мислех да потърся някой, с когото да поговоря. Ако въобще успеех да срещна човек, щеше да е не по – малко чудо, отколкото намирането на самото село, особено ако попаднех на стареца. Дали бе жив, той ли беше овчаря или живееше в някоя къща, скрита из гъсталаците и сокаците на това изгубено място ? В главата ми се въртяха цял куп въпроси, които исках да му задам. Но в този момент не можех да мисля. Побягнах от мухите напред по улицата край някакви големи останки. Сред рояците мухи успях тичешком да различа дялани каменни блокове...   

      Излязох на нещо като площадче, където попаднах на хора. Мъж и жена. И двамата бяха изпосталяли и в полусвяст от слънцето и мухите. Явно и те цял ден са били на път за Самотино. Имаха следи от къпини по устата и ръцете. Дадох си сметка, че надали аз изглеждах по – различно. Това си бе направо среща между диви животни, скитащи за прехрана из пустошта. Шляпахме се почти постоянно по телата, свирепо нападани от от насекомската сган. Нямахме много останали много сили за говорене дори.

       Те идвали от Шкорпиловци, минали по „обиколния път”. Този за който дядката край морето бе казал, че е по – навътре в гората и се изкачвал, а ние не намерихме. Не че имаше значение кой по кои пътища е вървял. И те се били лутали цял ден, - макар че били идвали и преди време тук – и стигнали някак. Сега вече тръгвали обратно. На въпросите ми затова докъде стига тази улица  и има ли други обитавани къщи в селото, мъжът отговори, че други улици освен тази и пресечката от преди малко нямало, но имало още къщи от другата страна на селото. Той сочеше отвъд разхвърляните камъни и обраслите плетища. Оттам минавал и път за село Горица, обикалял край селото и по него се случвало дори да минават коли, съединявал се с този отвън, малко преди гробищата. В случай, че съм искал да ида там, ме посъветва да обиколя по края, така съм щял да видя къщите. За целта трябвало да се върна назад и да свия в пряката уличка.  Той друг път натам не знаел.

      Насочих се бързо към ъгъла на площада. Там имаше лозя със зряло грозде. Не бяха много големи гроздове, но пак си бе цяло угощение. Хвърлях бодро зърна в уста, докато не се задавих и закашлях. Накрая, що – годе сит, се озърнах и видях, че лозята идваха всъщност от един стар разграден двор. Край него започваше уличка или поне някога сигурно бе започвала. Сега над треволяка се надвесваха плътно от две страни храсти и дървета. Поех по своеобразния тунел,  привличаше ме идеята да се промуша през този лабиринт от срутени огради, камъни, дървени стълбове и изгнили пънове из някогашното село в търсене на къщи и хора. Чувствах се като  червей, който гризе в презряла ябълка. Скоро трябваше да се навеждам, - през тези места дори куче би се затруднило да мине - прескачах, пълзях, кършех клони и стъпквах коприва.

       Внезапно забелязах отляво цяла къща. Имаше си покрив и прозорци, двора бе поддържан, оградата - здрава. Заобиколих през едни гъсти тръни и излязох на трансформатор и поле зад него. Наистина жици не се виждаха, но тази същинска кула сред равнината, бе свидетелство, че тук наистина е функционирало селище. Това бе края на селото и оттам наистина минаваше път. Прахолякът по него бе знак, че се използва. По – надолу, след къщата имаше още една. И двете бяха ремонтирани и явно обитавани, макар че не видях никой. Имаха си добре подредени и прекопани лозя, здрави пейки в дворовете и много цветя.

       Нататък пътят извиваше към мястото, откъдето бях влязъл в селото - покрай гробищата в посока към самотния дъб. Там нямаше повече здрави къщи, а само руини. Отляво бе задния край на късата пресечка от преди малко, явно други улици наистина нямаше.

         Свих в уличката. Забелязах една – две пусти постройки. Порти и огради липсваха, стъкла по дървените врати и прозорци нямаше. Самотино съществуваше, но нямаше наистина запазени и стари къщи, а наскоро закупени и набързо ремонтирани.  То какво толкова да се купи – беше си пущинак, но нали това бе част от цялата идея. Стогодишен старец нямаше. Ни старец, ни кон, ни кладенец. По всяка вероятност всичко бе обрасло точно като гробищата и не бе далеч деня, когато от Самотино ще остане само самотния дъб в полето.

         Уличката съвсем не бе дълга. Вече виждах края й, свършваше точно във високата нова къща в, покрай която бях минал отдеве. Можех да се отбия в съседната, тази с животните, и там да намеря обитателите. Нали чух гласа на жена, а и двойката туристи споменаха, че се отбили там. Изненадващо, но от известно време не бях притесняван от мухи. Отляво имаше още един двор, беше поддържан. По – навътре се виждаше сгушена ниска къщица.

        Покривът на къщата навътре в уличката, бе нисък, а  керемидите по него тъмни и много стари. Забелязваха се редове с домати и наведенеа възрастна жена, която навярно поливаше. През това време до оградата изскочиха три кучета и залаяха по мен. Старата жена дойде измежду редовете с домати и прогони кучетата. Носеше черни дрехи въпреки жегата и нелекия селски труд. Заговорих я:

-           Здравей, Бабо! Тук ли живееш ?

-          Да. Тук съм се родила и тук живея.

-          Аз бях чувал, че няма хора в селото и даже ток няма, а гледам има прокарано електричество, че и нови къщи...

-          Аа, има трансформатор. Още навремето, при  ТКЗС–то, го сложиха, ама сега ток няма. Спряха го, че няма кой да плаща. Хората се изнесоха, отидоха по градовете. – видя, че соча към новата къща в края на улицата. – Онази там я построи една жена, оттук й е рода. Не живееше тук и след като мъжа й почина се върна и я вдигна наново. Има синове,  те и помогнаха за построяването, и те идват понякога. Къщата до нея е на едни хора от Шкорпиловци, сега са тук, а щом свърши лятото си отиват. Има и още поддържани къщи, ползват ги само като летни вили. Грижат се за тях, но не ги познавам хората, не са оттук. Купиха тези къщи чрез фирми, които се  свързаха със собствениците, наследниците всъщност. Те всички отдавна бегаха в града, в Бяла. Там живеят и там сключват сделките, нали в общината пазят документите. Сега спряха да купуват, криза е казват.  Иначе в Самотино има хубава земя.

-          Значи само ти живееш постоянно в селото ?

-          Да, само аз останах.

-          А аз бях чувал, че тук  живее един много възрастен старец с кон...

-          Баща ми. Спомина се миналата година, Бог да го прости, на деветдесет и четири години.

-          Как се казваше той ?

-          Костадин, дядо Костадин. Обичаше да хортува той.

-          Гледам - къщата ви е много стара. Керемидите са от едно време, като на запазена възрожденска къща. - покривът изглеждаше точно както си представях покривите, когато чух за пръв път за селото вчера на плажа  -  Кога е строена ?

-          Отдавна, преди повече от сто години. Строили са я прадядовците ми още при Освобождението, когато са дошли тук. Нашият род сме преселници от земи, които останали след Берлинския конгрес в турско. Дошли, харесали мястото и решили да се заселят. Селото било турско, черкези живеели тук. Първо хвърлили един здрав бой, дето се вика, на черкезите и след като ги поступали, ги изгонили. А селото било прокълнато. Оттогава се казва Самотино. Преди това било с турско име, имало и джамия. Нея съборили, а после отгоре построили училище. То е ей – тука, до нас, сигурно си видял каменните основи, дето още стоят. Аз съм учила в него. Едно време като бях малка все тичах да си играя в нашия двор, че е близо, но пък той се падаше точно срещу прозореца на учителя и той като ме видеше, се караше. 

-          А църква няма ли, всяко село си има църква ?

-          Няма. Аз поне не съм виждала. Но трябва да е имало някога. Там по – нагоре, до герана, има място, на което се вика Черквата. Но това са само останки, сега вече съвсем нищо не може да се намери там в пущинака. Опустя селото, всички се пръснаха. Нали ти казвам – проклето е!

-          Значи няма църква тук. Кладенец имало.... Къде точно е този геран и има ли наистина в него студена вода за пиене ?

-          Има. Той е покрит, но се отваря. Наблизо е, на площада. Завива се оттук, покрай каменните останки от училището и след това едно по – широко място така... - говореше за площадчето с големите къпини и мухи, които явно се стичаха там заради водата. Странно ми беше в това време как тук при този двор, край който стояхме и си приказвахме, нямаше и помен от тях - чудно. Тя продължи:

-          Който дойде тук, все ме кара там да го водя, да пие.  И аз ги водя. Наскоро пак дойдоха двама и ги заведох да пият. А там, при герана едни конски мухи – Ад!... А, видял си ги значи... та тръгнахме заедно с тях, те се завили с големи шалове, такива шарени едни и тънки  - като араби бяха, - само и само да не ги хапят мухите... А на мен шал не дадоха. Но те мухите шаловете ги привличаха. Както им се вееха шаловете, все тях хапеха, а мен не. Искаш ли и теб да те заведа до герана да се напиеш ?

-          Няма нужда, бабо, благодаря ти! Вече бях там.

Продължих наум: „Бях там, на герана и ти ми наля, бабо, та пих”. Сбогувахме се, последните думи на жената бяха:

„Ела пак!”

 

        О, как имам нужда от теб, Самотино! Готов съм на всичко, което е нужно. Колкото и да е не може да е много, стига само да тръгна. Потеглям, Самотино, тръгвам...

        Фууу – ЧШшш!

        Търках сънливо очи и се въртях, ту на едната страна, ту на другата. Напразно се опитвах да задържа отплуващата със съня картина. В това време друга част от мен нямаше вече търпение.

        Фууу – ЧШшш!

        Станах край морето. То не спираше да разбива вълните си. Щях рано да тръгвам за това чудно село на Бай Иван. Същото, което сънувах цяла нощ. Самотино.

        Фууу – ЧШшш!

 

 бе моят ред.